Постинг
26.09.2022 16:36 -
Устойчиво дългово робство От Иън Дейвис и Уитни Уеб, 13/09/2022
В тази първа част от нова поредица Иън Дейвис и Уитни Уеб изследват как политиките на ООН за „устойчиво развитие“ - цели за устойчиво развитие (ЦУР) - не насърчават „устойчивостта“, както повечето хора я разбират, а вместо това използват същия дългов империализъм, използван отдавна от англо-американската империя, за да впримчат държавите в нова, също толкова хищническа система за глобално финансово управление.
Програмата на ООН за устойчиво развитие до 2030 г. (Агенда 2030) е представена като (https://sdgs.un.org/goals
) „споделен план за мир и просперитет за хората и планетата, сега и в бъдеще“. В основата на тази програма са 17-те цели за устойчиво развитие (ЦУР).
Много от тези цели звучат добре на теория и създават представа за възникваща глобална утопия - например липса на бедност, без глад по света и намаляване на неравенството. И все пак, както в много случаи, зад повечето, ако не и зад всички, ЦУР в действителност стоят политики, облечени в езика на утопията, които на практика ще бъдат от полза само за икономическия елит и ще укрепят неговата власт.
Това ясно се вижда в дребния шрифт на ЦУР, тъй като се поставя значителен акцент върху дълга и вкарването на националните държави (особено развиващите се) в дългова клопка като средство за принуждаване към приемане на политики, свързани с ЦУР. Затова не е случайно, че много от движещите сили на политиките, свързани с ЦУР, в ООН и на други места, са кариерни банкери (https://unlimitedhangout.com/…/un-backed-banker-alliance…/
). Бивши ръководители на някои от най-хищническите финансови институции в историята на света - от Голдман Сакс до Банк ъф Америка и Дойче банк - са сред основните поддръжници и разработчици на политики, свързани с ЦУР.
Наистина ли интересите им са свързани с „устойчивото развитие“ и подобряването на състоянието на света за обикновените хора, както те твърдят сега? Или интересите им са там, където винаги са били - в икономическия модел, ориентиран към печалба, основан на дългово робство и откровена кражба?
В тази поредица от разследвания на Unlimited Hangout ще разгледаме тези въпроси и ще се запитаме не само за властовите структури, които стоят зад ЦУР и свързаните с тях политики, но и за тяхното практическо въздействие.
В тази първа част ще проучим какво всъщност стои в основата на по-голямата част от Агенда 2030 и целите за устойчиво развитие (ЦУР), като пресечем красноречивия език, за да представим пълната картина на това какво означава прилагането на тези политики за обикновения човек. Следващите части ще се фокусират върху конкретни проучвания, основани на конкретни ЦУР и техните специфични за сектора въздействия.
Като цяло тази поредица ще предложи основан на факти и обективен поглед върху това как мотивацията зад целите за устойчиво развитие и Агенда 2030 е свързана с пренастройването на същия икономически империализъм, използван от англо-американската империя в периода след Втората световна война, за целите на предстоящия „многополюсен световен ред“ и усилията за въвеждане на глобален неофеодален модел, който може би най-добре се обобщава като модел за „устойчиво робство“.
ШИЗОФАЗИЯТА НА ЦУР
[снимка 2]
Повечето хора са запознати с понятието „устойчиво развитие“, но е справедливо да се каже, че мнозинството вярва, че ЦУР са свързани с решаването на проблеми, за които се твърди, че са породени от климатични бедствия (https://web.archive.org/…/climate-change-happening-now…
). Въпреки това целите за устойчиво развитие на Агенда 2030 обхващат всички аспекти на нашия живот и само една от тях, цел 13, се отнася изрично до климата.
От икономическата и продоволствената сигурност до образованието, заетостта и всички стопански дейности; посочете която и да е сфера на човешката дейност, включително най-личната, и ще намерите съответната ЦУР, предназначена да я „трансформира“. И все пак именно 17-та ЦУР - Партньорства за постигане на целите - е инструментът, чрез който можем да започнем да определяме кои са истинските бенефициенти на тази система.
Декларираната 17-та цел на ООН за устойчиво развитие е отчасти (https://archive.ph/0i8G7
):
„Да засили глобалната макроикономическа стабилност, включително чрез координация и съгласуваност на политиките. [. . . ] Укрепване на глобалното партньорство за устойчиво развитие, допълнено от многостранни партньорства [. . . ], за да се подпомогне постигането на целите за устойчиво развитие във всички страни. [. . . ] Насърчаване и популяризиране на ефективни публични, публично-частни партньорства и партньорства на гражданското общество, като се използват опитът и стратегиите за осигуряване на ресурси на партньорствата.“
Оттук можем да заключим, че „многостранните партньорства“ трябва да работят заедно за постигане на „макроикономическа стабилност“ във „всички страни“. Това ще бъде постигнато чрез налагане на „координация и съгласуваност на политиките“, изградени от „знанията“ на „публичните, публично-частните и гражданските партньорства“. Тези „партньорства“ ще доведат до постигането на ЦУР.
Тази шизофазия изисква известно разплитане, защото това е рамката, която позволява изпълнението на всяка ЦУР „във всички страни“.
Преди това си струва да отбележим, че ООН често говори за себе си и за своите решения с грандиозни думи. Дори най-незначителните обсъждания се третират като „исторически“, „революционни“ и т. н. Освен това трябва да се промъкнем през много глупости за прозрачност, отчетност, устойчивост и т. н.
Това са просто думи, които изискват съответното действие, за да имат контекстуално значение. „Прозрачността“ не означава много, ако важна информация е скрита в безкрайни масиви от непроницаеми бюрократични брътвежи, която никой не съобщава на обществеността. „Отговорността“ е анатема, ако дори националните правителства нямат правомощия да упражняват надзор над ООН; а когато думата „устойчив“ се използва в смисъл на „трансформиращ“, тя се превръща в оксиморон.
РАЗПЛИТАНЕ НА ШИЗОФАЗИЯТА НА ЦУР НА ГЛОБАЛНОТО ПУБЛИЧНО-ЧАСТНО ПАРТНЬОРСТВО НА ООН
Икономическият и социален съвет на ООН (ИКОСОС) (https://www.un.org/ecosoc/en/home
) поръча документ (https://sdgs.un.org/…/16192015partnerships_background_note…
), в който „многостранните партньорства“ се определят като:
„Партньорства между бизнеса, НПО-та, правителствата, ООН и други участници.“
Предполага се, че тези „многостранни партньорства“ работят за създаването на глобална „макроикономическа стабилност“ като предпоставка за изпълнението на ЦУР. Но подобно на понятието „междуправителствена организация“, значението на „макроикономическа стабилност“ също е трансформирано от ООН и нейните специализирани агенции (https://www.un.org/en/about-us/specialized-agencies
).
Макар че макроикономическата стабилност означаваше „пълна заетост и стабилен икономически растеж, придружени от ниска инфлация“, ООН обяви (https://archive.unescwa.org/macroeconomic-stability
), че днес това не е така. Икономическият растеж вече трябва да бъде „интелигентен“, за да отговори на изискванията на ЦУР (https://www.worldbank.org/en/topic/macroeconomics/overview#2
).
Важното е, че фискалният баланс (https://www.focus-economics.com/economic…/fiscal-balance
) - разликата между приходите и разходите на правителството - трябва да отговаря на изискванията за „устойчиво развитие“, като създава „фискално пространство“. Това на практика откъсва понятието „макроикономическа стабилност“ от „реална икономическа активност“.
[снимка 3]
Изменението на климата се разглежда не само като екологичен проблем, но и като „сериозен финансов, икономически и социален проблем“. Затова трябва да се създаде „фискално пространство“, за да се финансира „координацията и съгласуваността на политиките“, необходими за предотвратяване на предсказаната катастрофа.
Департаментът на ООН по икономически и социални въпроси (UN-DESA) отбелязва (https://iaindavis.com/ukc/UNFS.pdf
), че за „фискалното пространство“ липсва точно определение. Докато някои икономисти го определят просто като „наличието на бюджетен резерв, който позволява на правителството да осигури ресурси за желана цел“, други изразяват „бюджетния резерв“ като изчисление, основано на съотношението на дълга на страната към БВП и „прогнозирания“ растеж.
Департаментът на ООН по икономически и социални въпроси предполага, че „фискалното пространство“ се свежда до оценената или прогнозираната „разлика в устойчивостта на дълга“. Той се определя като „разликата между текущото равнище на дълга на дадена държава и очакваното устойчиво равнище на дълга“.
Никой не знае какви събития могат да повлияят на бъдещия икономически растеж. Една пандемия или друга война в Европа може да я ограничи сериозно или да предизвика рецесия. „Разликата в устойчивостта на дълга“ е теоретична концепция, която се основава на малко повече от пожелателно мислене.
Това позволява на политиците да възприемат гъвкаво и относително произволно тълкуване на „фискалното пространство“. Те могат да вземат заеми, за да финансират разходи за устойчиво развитие, независимо от реалните икономически условия.
Някога основната цел на фискалната политика беше да поддържа заетостта и ценовата стабилност и да насърчава икономическия растеж чрез справедливо разпределение на богатството и ресурсите. Тя е променена от устойчивото развитие. Сега тя има за цел да постигне „устойчиви траектории за приходите, разходите и дефицита“, които да подчертават „фискалното пространство“.
Ако това налага увеличаване на данъчното облагане и/или вземането на заеми, нека бъде така. Независимо от въздействието на това върху реалната икономическа активност, всичко е наред, защото според Световната банка (https://www.worldbank.org/en/topic/macroeconomics/overview#2
):
„Дългът е важна форма на финансиране за постигане на целите за устойчиво развитие.“
Бюджетните дефицити и нарастването на дълга не са проблем, тъй като „непостигането на целите за устойчиво развитие“ би било много по-неприемливо и би увеличило дълга още повече. Всеки държавен дълг може да се стовари върху данъкоплатците, за да ни предпази от много по-опасната икономическа катастрофа, която уж ще ни сполети, ако ЦУР не бъдат изпълнени бързо.
[бел. прев. - Бюджетен дефицит е налице, когато има превишение на бюджетните разходи над бюджетните приходи.]
С други думи, икономическите, финансовите и паричните кризи едва ли ще отсъстват в света на „устойчивото развитие“. Изложените по-горе аргументи вероятно ще бъдат използвани за оправдаване на такива кризи. Това е моделът, замислен от ООН и нейните „многостранни партньори“. За тези, които стоят зад целите за устойчиво развитие, целта оправдава средствата. Всяка пародия може да бъде оправдана, стига да е извършена в името на „устойчивостта“.
Изправени сме пред глобална политическа инициатива, която засяга всяко кътче от живота ни и се основава на логическата грешка на кръговата логика (https://fallacyinlogic.com/circular-reasoning/
). Ефективното разрушаване на обществото е необходимо, за да ни предпази от нещо, за което ни казват, че ще бъде много по-лошо.
Послушанието е добродетел, защото ако не се придържаме към наложените ни политически изисквания и не приемем разходите, климатичната катастрофа може да се случи.
С тези знания е много по-лесно да преведем сложната шизофазия на Глобалното публично-частно партньорство (G3P) на ООН и да разберем какво всъщност има предвид ООН под термина „устойчиво развитие“:
„Правителствата ще облагат населението си с данъци, като при необходимост ще увеличават бюджетния дефицит и държавния дълг, за да създадат финансови фондове, до които частните мултинационални корпорации, филантропските фондации и неправителствените организации ще имат достъп, за да разпространяват своите продукти, услуги и политически програми, основани на спазването на ЦУР. Новите пазари на ЦУР ще бъдат защитени от правителственото законодателство за устойчивост, което е разработено от същите „партньори“, които печелят и контролират новата глобална икономика, основана на ЦУР.“
КАПАНИТЕ НА „ЗЕЛЕНИЯ“ ДЪЛГ
[снимка 4]
Дългът е изрично посочен като ключов компонент за изпълнението на ЦУР, особено в развиващите се страни. В документ от 2018 г. (https://www.devcommittee.org/…/DC2018-0011%20Debt…
), изготвен от съвместен екип на Световната банка и Международния валутен фонд (МВФ), на няколко пъти се отбелязва, че тези финансови институции се занимават с „дълговата уязвимост“ на развиващите се икономики „в контекста на глобалната програма за развитие (напр. ЦУР)“.
През същата година започна да действа Рамката за устойчивост на дълга (РУД) на Световната банка и МВФ. Според Световната банка РУД „позволява на кредиторите да адаптират условията си за финансиране в очакване на бъдещи рискове и помага на държавите да балансират между нуждата от средства и способността да изплащат дълговете си“. Тя също така „насочва държавите към подкрепа на ЦУР, когато способността им да обслужват дълга е ограничена“.
Казано по друг начин, ако държавите не могат да изплатят дълга, който са поели чрез заеми от МВФ и финансиране от Световната банка (и свързаната с нея Многостранна банка за развитие), ще им бъдат предложени възможности да „изплатят“ дълга си чрез прилагане на политики, свързани с ЦУР. Както обаче ще стане ясно в следващите части на тази поредица, много от тези варианти, за които се твърди, че са съобразени с изпълнението на ЦУР, всъщност следват модела на „замяна на дълг срещу земя“ (сега преработен като „замяна на дълг срещу опазване на околната среда“ (https://www.nature.org/…/TNC-Belize-Debt-Conversion-Case…
) или „замяна на дълг срещу климат“ (https://www.climatepolicyinitiative.org/…/debt-for-climate…/
)), който предшества ЦУР и Програма 2030 (Агенда 2030) с няколко години. Този модел по същество дава възможност за заграбване на земя и кражба на земя/природни ресурси в невиждан досега в човешката история мащаб.
От създаването си след Втората световна война Световната банка и МВФ исторически са използвали дълговете, за да принудят страните, предимно от развиващия се свят, да приемат политики, които са в полза на глобалната структура на властта. Това е ясно изразено в изтекъл документ на американската армия (https://www.mintpressnews.com/leaked-wikileaks-doc…/254708/
), написан през 2008 г., в който се посочва, че тези институции се използват като неконвенционални, финансови „оръжия по време на конфликти до и включително широкомащабна обща война“ и като „оръжия“ за оказване на влияние върху „политиките и сътрудничеството на държавните правителства“. В документа се отбелязва, че тези институции имат „дълга история в провеждането на икономическа война, която е ценна за всяка кампания за UW [неконвенционална война] на ARSOF [Силите за специални операции на армията]“.
В документа се отбелязва още, че тези „финансови оръжия“ могат да бъдат използвани от американската армия за създаване на „финансови стимули или възпиращи фактори, които да убедят противниците, съюзниците и заместниците им да променят поведението си на стратегическо, оперативно и тактическо ниво на театъра на военните действия“. Освен това тези кампании за неконвенционална война са силно координирани с Държавния департамент и разузнавателната общност при определянето на „кои елементи от човешкия терен в UWOA [зона за операции за неконвенционална война] са най-податливи на финансово ангажиране“.
Световната банка и МВФ са посочени като финансови и дипломатически инструменти на националната власт на САЩ, както и като неразделна част от това, което наръчникът нарича „настояща глобална система за управление“.
Докато някога те са били „финансови оръжия“ на англо-американската империя, сегашните промени в „глобалната система за управление“ също така предвещават промяна в това кой е в състояние да използва Световната банка и МВФ в своя полза. Слънцето залязва над имперския, „еднополюсен“ модел и настъпва зората на „многополюсния“ световен ред. Световната банка и МВФ вече са поставени под контрола на нова международна структура на властта след създаването през 2021 г. на подкрепения от ООН Глазгоуски финансов алианс за нетна нула (GFANZ).
На 26-ата конференция на ООН за изменение на климата през същата година (2021) Глазгоуския финансов алианс за нетна нула обяви (https://unlimitedhangout.com/…/un-backed-banker-alliance…/
) плановете си за преразглеждане на ролята на Световната банка и МВФ като част от по-широк план, насочен към „трансформиране“ на световната финансова система. Това беше ясно изразено от директора на Глазгоуския финансов алианс за нетна нула и главен изпълнителен директор на BlackRock Лари Финк по време на панела на 26-ата конференция на ООН за изменение на климата (https://www.cnbc.com/…/cop26-climate-live-updates-amid…
), където той уточни плана за преструктуриране на тези институции, като заяви:
„Ако искаме сериозно да се справим с изменението на климата в развиващите се страни, ще трябва наистина да се съсредоточим върху преосмислянето на Световната банка и МВФ.“
Плановете на Глазгоуския финансов алианс за нетна нула за „преосмисляне“ на тези международни финансови институции включват сливането им с частно-банковите интереси, които съставляват същия този алианс; създаване на нова система за „глобално финансово управление“; и подкопаване на националния суверенитет (особено в развиващите се страни) чрез принуждаване на тези страни да създадат бизнес среда, която се счита за благоприятна за интересите на членовете на Глазгоуския финансов алианс за нетна нула.
Както беше отбелязано в предишна статия на Unlimited Hangout (https://unlimitedhangout.com/…/un-backed-banker-alliance…/
), Глазгоуския финансов алианс за нетна нула се стреми да използва Световната банка и свързаните с нея институции, „за да наложи в световен мащаб масивно и широкообхватно дерегулиране на развиващите се страни, като използва за оправдание стремежа към декарбонизация. Многостранните банки за развитие вече не трябва да затъват в дългове на развиващите се страни, за да налагат политики в полза на чуждестранни и мултинационални организации от частния сектор, тъй като оправданието, свързано с изменението на климата, вече може да се използва за същите цели.“
Докладът за напредъка на Глазгоуския финансов алианс за нетна нула от ноември 2021 г. може да бъде изтеглен тук - https://unlimitedhangout.com/…/11/GFANZ-Progress-Report.pdf
.
Дългът остава основното оръжие в арсенала на Световната банка и МВФ и ще бъде използван за същите „имперски“ цели, само че сега с други благодетели и с друг набор от политики, които да наложат на жертвата си - целите за устойчиво развитие.
ТИХАТА РЕВОЛЮЦИЯ В ООН
Глазгоуският финансов алианс за нетна нула (GFANZ) е важен двигател на „устойчивото развитие“. Въпреки това това е само едно от многото „публично-частни партньорства“, свързани с ЦУР. На уебсайта на алианса е посочено (https://www.gfanzero.com/about/
):
„GFANZ предоставя форум на водещи финансови институции за ускоряване на прехода към глобална икономика с нулево нетно потребление. Понастоящем нашите членове включват повече от 450 фирми от целия глобален финансов сектор, които управляват активи на стойност над 130 трилиона долара.“
Глазгоуският финансов алианс за нетна нула е сформиран от редица „съюзи“ (https://www.gfanzero.com/membership/
). Банките, мениджърите на активи, собствениците на активи, застрахователите, доставчиците на финансови услуги и инвестиционните консултантски компании имат свои собствени глобални партньорски мрежи, които съвместно допринасят за форума на този алианс.
Например Алиансът за нулево нетно банкиране на ООН (https://www.unepfi.org/net-zero-banking/members/
) дава възможност на Citigroup, Deutsche Bank, JPMorgan, HSBC и други да реализират идеите си чрез форума на Глазгоуския финансов алианс за нетна нула. Те са сред основните „заинтересовани страни“ в процеса на трансформация на ЦУР.
За да се „ускори преходът“, „Призивът за действие“ на форума на GFANZ дава право на тези мултинационални корпорации да отправят (https://www.gfanzero.com/press/call-to-action/
) конкретни искания за политики. Те решиха, че правителствата трябва да приемат „цели за нулево нетно потребление в цялата икономика“. Правителствата също така трябва да направят:
„Реформиране [. . . ] на финансовите разпоредби в подкрепа на прехода към нулево нетно потребление; постепенно премахване на субсидиите за изкопаеми горива; определяне на цени на въглеродните емисии; задължаване на публичните и частните предприятия да изготвят планове за преход към нулево нетно потребление и да докладват за климата до 2024 г.“
Казват ни, че всичко това е необходимо, за да се предотврати „климатичната катастрофа“, която може да настъпи един ден. Ето защо тази политическа програма за „глобално финансово управление“ е просто неизбежна и трябва да позволим на частните (и исторически хищнически) финансови институции да създават политика, насочена към дерегулиране на самите пазари, на които те оперират. В крайна сметка „надпреварата за постигане на нулева нетна стойност“ трябва да се осъществи с главоломна скорост и според Глазгоуския финансов алианс за нетна нула единственият начин за „победа“ е да се увеличат „частните капиталови потоци към нововъзникващите и развиващите се икономики“ както никога досега. Ако потокът на този „частен капитал“ бъде възпрепятстван от съществуващи разпоредби или други пречки, това със сигурност ще доведе до унищожаване на планетата.
Крал Чарлз III, обясни новата глобална икономика на ЦУР (https://www.rev.com/…/prince-charles-cop26-climate-summit…
), която ще превърне избраните правителства в „партньори“. След това принц Чарлз, говорейки на 26-ата конференция на ООН за изменение на климата, в подготовка за обявяването на Глазгоуския финансов алианс за нетна нула, каза:
„Моят призив днес е държавите да се обединят, за да създадат среда, която да позволи на всеки сектор от промишлеността да предприеме необходимите действия. Знаем, че за това ще са необходими трилиони, а не милиарди долари. Знаем също така, че държавите, много от които са обременени от нарастващи дългове, просто не могат да си позволят да станат „зелени“. Тук се нуждаем от мащабна кампания във военен стил, за да мобилизираме силата на глобалния частен сектор, който разполага с трилиони, далеч надхвърлящи световния БВП, [. . . ] надхвърлящи дори правителствата на световните лидери. Тя предлага единствената реална възможност за постигане на фундаментален икономически преход.“
Както предполагаемата спешност за изпълнение на ЦУР оправдава публичните политици, така и частният сектор, който е двигател на предходните политически програми, се освобождава от отговорност. Фактът, че дългът, който те колективно създават, облагодетелства предимно частния капитал, е просто съвпадение; уж неизбежна последица от създаването на „фискално пространство“, необходимо за осигуряване на „устойчиво развитие“.
Нарастващата зависимост на ООН от тези „многостранни партньорства“ е резултат от „тихата революция“, която се случи в ООН през 1990-те години. През 1998 г. тогавашният генерален секретар на ООН Кофи Анан заяви (https://press.un.org/en/1998/19980130.SGSM6448.html
) на симпозиума на Световния икономически форум в Давос:
„Дейността на ООН е свързана с дейността на целия свят. [. . . ] Също така насърчаваме развитието на частния сектор и преките чуждестранни инвестиции. Помагаме на държавите да се присъединят към международната търговска система и да приемат благоприятно за бизнеса законодателство.“
[снимка 5]
С Резолюция 70/224 на Общото събрание на ООН от 2017 г. (A/Res/70/224) се постановява, че ООН ще работи „неуморно за пълното прилагане на тази Програма [Агенда 2030]“ чрез глобално разпространение на „конкретни политики и действия“.
В съответствие с признанието на Анан тези приети политики и действия са предназначени чрез „глобалното финансово управление“ да бъдат „благоприятни за бизнеса“.
A/Res/70/224 добави, че ООН ще продължи (https://iaindavis.com/ukc/70224.pdf
):
„Силният политически ангажимент за справяне с предизвикателството за финансиране и създаване на благоприятна среда на всички равнища за устойчиво развитие. [. . . ] Особено по отношение на развитието на партньорствата чрез предоставяне на по-големи възможности на частния сектор, неправителствените организации и гражданското общество като цяло [. . . ], по-специално в стремежа към устойчиво развитие [ЦУР].“
Тази „благоприятна среда“ е синоним на „фискалното пространство“, изисквано от Световната банка и други специализирани агенции на ООН. Терминът се появява (https://unlimitedhangout.com/…/un-backed-banker-alliance…/
) и в доклада за напредъка на Глазгоуския финансов алианс за нетна нула, в който се посочва, че Световната банка и многостранните банки за развитие трябва да бъдат използвани, за да подтикнат развиващите се страни „да създадат подходящи, междусекторни благоприятни условия“ за инвестициите на членовете на алианса в тези страни.
Тази концепция беше категорично утвърдена през 2015 г. на конференцията „Програма за действие от Адис Абеба“ (https://sustainabledevelopment.un.org/…/addisababaactionage…
) за „финансиране на развитието“. Събралите се делегати от 193 национални държави на ООН се ангажираха с амбициозна програма за финансови инвестиции, за да платят за устойчивото развитие.
Те се споразумяха да създадат колективно:
„. . . благоприятна среда на всички равнища за устойчиво развитие; [. . . ] да се укрепи допълнително рамката за финансиране на устойчивото развитие.“
„Благоприятната среда“ е ангажимент на правителството, а следователно и на данъкоплатците, към ЦУР. Наследникът на Анан и девети генерален секретар на ООН Антониу Гутериш одобри (https://unlimitedhangout.com/…/2022/09/un-private2017.pdf
) доклад A/Res/70/224 за 2017 г., в който се казва:
„Организацията на обединените нации трябва спешно да се справи с предизвикателството да разкрие пълния потенциал на сътрудничеството с частния сектор и други партньори. [. . . ] Системата на ООН признава необходимостта от по-нататъшно ориентиране към партньорства, които по-ефективно използват ресурсите и експертния опит на частния сектор. Организацията на обединените нации също така се стреми да играе по-силна каталитична роля за предизвикване на нова вълна от финансиране и иновации, необходими за постигането на целите [за устойчиво развитие].“
Макар да се нарича междуправителствена организация, ООН не е просто сътрудничество между правителствата. Някои биха могли с основание да твърдят, че тя никога не е била такава.
ООН беше създадена в немалка степен благодарение на усилията на частния сектор и „филантропските“ подразделения на олигарсите. Например цялостната финансова и оперативна подкрепа на Фондация „Рокфелер“ (https://iaindavis.com/wgTe/TRFATTFLONTTUN.pdf
) за Икономическия, финансов и транзитен департамент (ИФТД) на Лигата на нациите и значителното ѝ влияние върху Администрацията на ООН за подпомагане и възстановяване (UNRRA) вероятно са превърнали Фондация „Рокфелер“ в ключов фактор за превръщането на Лигата на нациите в ООН.
Освен това семейство Рокфелер, което отдавна насърчава „интернационалистически“ политики, разширяващи и утвърждаващи глобалното управление, дари земята (https://press.un.org/en/2012/sgsm14498.doc.htm
), върху която се намира централата на ООН в Ню Йорк (https://timesmachine.nytimes.com/…/1946/12/18/88397202.html…
), наред с други значителни дарения за ООН през годините. Не би трябвало да е изненада, че ООН е особено привързана към един от основните си дарители и отдавна си партнира (https://press.un.org/en/2012/sgsm14498.doc.htm
) с Фондация „Рокфелер“ и хвали организацията като модел за „глобална филантропия“.
[снимка 6]
ООН по същество е създадена по модела на публично-частното партньорство. През 2000 г. Изпълнителният комитет на Организацията на ООН за образование, наука и култура (ЮНЕСКО) публикува „Участие на частния сектор и сътрудничество със системата на ООН“ (https://unesdoc.unesco.org/ark:/48223/pf0000120349
):
„Организацията на обединените нации и частният сектор винаги са имали широки търговски връзки чрез дейностите по възлагане на обществени поръчки на Организацията на обединените нации. [. . . ] Пазарът на Обединените нации е трамплин, който дава възможност на компанията да представи своите стоки и услуги в други страни и региони. [. . . ] Частният сектор също отдавна участва, пряко или косвено, в нормативната и стандартизационната дейност на ООН.“
Възможността да се влияе не само върху държавните поръчки, но и върху развитието на нови световни пазари и тяхното регулиране очевидно е изключително привлекателно предложение за мултинационалните корпорации и инвеститори. Не е изненадващо, че проектите на ООН, които използват модела „публично-частно партньорство“, са предпочитан подход на водещите световни капиталисти. Това например отдавна е предпочитан модел на семейство Рокфелер (https://www.nytimes.com/…/d-rockefeller-speaks-banker-asks…
), които често финансират такива проекти чрез своите благотворителни фондации.
В годините след създаването си публично-частните партньорства се разшириха и станаха доминиращи в системата на ООН, особено по отношение на „устойчивото развитие“. Следващите генерални секретари наблюдаваха официалния преход на ООН към Глобалното публично-частно партньорство на ООН (https://iaindavis.com/what-is-the-global-public-private…/
).
В резултат на тази трансформация ролята на правителствата на националните държави в ООН също се промени драматично. Например през 2005 г. Световната здравна организация (СЗО), друга специализирана агенция на ООН, публикува доклад за използването на информационни и комуникационни технологии (ИКТ) в здравеопазването, озаглавен (https://apps.who.int/…/handle/10665/43385/9241593903_eng.pdf
) „Свързване за здраве“. Говорейки за това как „заинтересованите страни“ могат да въведат информационни и комуникационни технологични решения за здравеопазването в световен мащаб, СЗО отбеляза:
„Правителствата могат да създадат благоприятна среда и да инвестират в равенство, достъп и иновации.“
Както принц Чарлз (днес крал Чарлз III) отбеляза миналата година в Глазгоу, на правителствата на „демократичните“ нации е отредена ролята на „благоприятни“ партньори. Тяхната задача е да създадат данъчна среда, в която партньорите им от частния сектор да работят. Политиките за устойчиво развитие се разработват от глобална мрежа, съставена от правителства, мултинационални корпорации, неправителствени организации (НПО-та), организации на гражданското общество и „други участници“.
„Другите участници“ са предимно филантропските фондации на отделни милиардери и изключително богати семейни династии, като например фондациите на Бил и Мелинда Гейтс или Рокфелер. Заедно тези „участници“ съставляват „многостранното партньорство“.
По време на псевдопандемията (https://iaindavis.com/pseudopandemic/
) мнозина започнаха да признават влиянието на Фондация „Бил и Мелинда Гейтс“ върху СЗО, но тя е само една от многото други частни фондации, които също са ценени от ООН като „заинтересовани страни“.
Самата ООН е глобално сътрудничество между правителства и многонационална инфраправителствена мрежа от частни „заинтересовани страни“. Фондациите, неправителствените организации, организациите на гражданското общество и световните корпорации представляват междуправителствена мрежа от заинтересовани страни, която е също толкова мощна, ако не и по-мощна, от който и да е властови блок на националните държави.
ИДЕОЛОГИЯТА НА ПУБЛИЧНО-ЧАСТНОТО ПАРТНЬОРСТВО
[снимка 7]
През 2016 г. Департамента на ООН по икономически и социални въпроси публикува работен документ, в който се изследва стойността на публично-частните партньорства за постигането на ЦУР. Водещият автор, Jomo KS, е бил помощник-генерален секретар в системата на ООН, отговарящ за икономическите изследвания (2005-2015 г.).
Департаментът на ООН за икономическите и социални въпроси като цяло установи, че публично-частните партньорства в сегашния си вид не са подходящи за целта (https://iaindavis.com/ukc/UN-PPP.pdf
):
„Твърденията за намаляване на разходите и ефикасно предоставяне на услуги чрез [публично-частни партньорства], които ще спестят пари на данъкоплатците и ще бъдат от полза за потребителите, бяха предимно празни и [. . . ] идеологически твърдения. [. . ] Проектите на [публично-частните партньорства] са били по-скъпи за изграждане и финансиране, осигурявали са по-некачествени услуги и са били по-малко достъпни [. . . ] Освен това много основни услуги са по-малко отговорни пред гражданите, когато в тях участват частни корпорации. [. . . ] Инвеститорите в [публично-частните партньорства] са изправени пред сравнително благоприятен риск [. . . ] клаузите за санкции при неизпълнение на доставките от страна на частните партньори не са толкова строги, проучването поставя под въпросът дали рискът наистина се прехвърля на частните партньори в тези проекти. [. . . ] Данните сочат, че [публично-частните партньорства] често са били по-скъпи от алтернативата на обществените поръчки, като в редица случаи не са успели да постигнат предвиденото повишаване на качеството на предоставяните услуги.“
Позовавайки се на работата на Уитфийлд (2010 г.) (https://www.european-services-strategy.org.uk/…/global…
), който разглежда публично-частните партньорства в Европа, Северна Америка, Австралия, Русия, Китай, Индия и Бразилия, Департамента на ООН по икономически и социални въпроси отбелязва, че те водят до „купуване и продаване на училища и болници като стоки в глобален супермаркет“.
Докладите на Департамента на ООН по икономически и социални въпроси също така напомниха на ентусиастите на публично-частните партньорства на ООН, че многобройни междуправителствени организации са установили недостатъци на публично-частните партньорства:
„Оценките, извършени от Световната банка, Международния валутен фонд (МВФ) и Европейската инвестиционна банка (ЕИБ) - организациите, които обикновено насърчават [публично-частни партньорства] - са установили редица случаи, в които [публично-частните партньорства] не са дали очаквания резултат и са довели до значително нарастване на държавните фискални задължения.“
От 2016 г. насам не се е променило почти нищо и въпреки това публично-частните партньорства на ООН настояват, че публично-частното партньорство е единственият начин за постигане на ЦУР. Пренебрегвайки оценката на собствените си следователи, в Резолюция 74/2 на Общото събрание (A/Res/74/2) (https://iaindavis.com/ukc/UN70-2.pdf
) ООН заявява:
„[Държавите - членки на ООН] признават необходимостта от силни глобални, регионални и национални партньорства за целите на устойчивото развитие, които да ангажират всички заинтересовани страни, за да подкрепят съвместно усилията на държавите членки за постигане на свързаните със здравето цели за устойчиво развитие, включително универсалното здравно покритие [UHC2030] [. . . ] включването на всички заинтересовани страни е един от основните компоненти на управлението на здравната система. [. . . ] Потвърждаваме Резолюция 69/313 на Общото събрание [. . . ] за справяне с предизвикателството за финансиране и създаване на благоприятна среда на всички равнища за устойчиво развитие. [Ще] осигурим [. . . ] устойчиви финанси, като същевременно подобрим тяхната ефективност [. . . ] чрез вътрешни, двустранни, регионални и многостранни канали, включително партньорства с частния сектор и други заинтересовани страни.“
Ангажиментът на ООН за глобално публично-частно партньорство е „идеологическо твърдение“ и не се основава на наличните доказателства. За да могат публично-частните партньорства да функционират така, както се твърди, Департамента на ООН по икономически и социални въпроси предвижда, че първо трябва да се въведат редица структурни промени.
Това включваше внимателно определяне на местата, където може да работи публично-частното партньорство. Департамента на ООН по икономически и социални въпроси установи, че публично-частните партньорства може да са подходящи за някои инфраструктурни проекти, но са вредни за проекти, свързани с общественото здраве, образованието или околната среда.
Изследователите на ООН заявиха, че е необходим строг надзор и регулиране на ценообразуването и предполагаемото прехвърляне на риска; необходими са всеобхватни и прозрачни системи за фискално счетоводство; следва да се разработят по-добри стандарти за отчитане и са необходими строги правни и регулаторни гаранции.
Нито една от необходимите структурни или политически промени, препоръчани в доклада на Департамента на ООН по икономически и социални въпроси за 2016 г., не е изпълнена.
УСТОЙЧИВОСТ, НО ЗА КОГО?
Програма 2030 (Агенда 2030) бележи пътната точка по пътя към Агенда 21 (https://sustainabledevelopment.un.org/…/docume…/Agenda21.pdf
). Публично обявен на Срещата на върха за Земята в Рио де Жанейро през 1992 г., раздел 8 обяснява как „устойчивото развитие“ ще бъде интегрирано в процеса на вземане на решения:
„Основната необходимост е да се интегрират процесите на вземане на решения в областта на околната среда и развитието. [. . . ] Страните ще разработят свои собствени приоритети в съответствие с националните си планове, политики и програми.“
Устойчивото развитие е интегрирано във всяко политическо решение. Всяка страна има не само национален план за устойчиво развитие, но и делегирани правомощия на местните власти.
Това е глобална стратегия за разширяване на обхвата на световните финансови институции във всяко кътче на икономиката и обществото. Политиката ще се контролира от банкерите и мозъчните тръстове, които преди десетилетия проникнаха (https://www.corbettreport.com/meet-maurice-strong…/
) в екологичното движение.
Нито една общност не е свободна от „глобалното финансово управление“.
Казано по-просто, устойчивото развитие замества вземането на решения на национално и местно равнище с глобално управление. Това е продължаващ и досега успешен глобален преврат.
Но не само това, това е система за глобален контрол. Поведението на онези от нас, които живеят в развитите страни, ще бъде променено, тъй като срещу нас се води психологическа и икономическа война, за да ни принудят да се подчиним.
Развиващите се страни ще останат в бедност, тъй като им се отказват плодовете на съвременното индустриално и технологично развитие. Вместо това те ще бъдат обременени с дългове, наложени им от световните центрове на финансова мощ, техните ресурси ще бъдат разграбени, земята им ще бъде открадната, а активите им - конфискувани - всичко това в името на „устойчивостта“.
И все пак може би най-голямата опасност е финансирането на природата, което е присъщо на устойчивото развитие. Създаване на класове природни активи, превръщане на горите в инициативи за поглъщане на въглерод и на водните източници в услуги за населените места. Както ще стане ясно от следващите части на тази поредица, в основата на няколко ЦУР стои финансиращият им характер.
Както открито заявява ООН, „устойчивото развитие“ е свързано с трансформация, а не непременно с „устойчивост“, както повечето хора го разбират. То има за цел да превърне Земята и всичко на нея, включително и нас, в стоки, чиято търговия ще бъде в основата на нова глобална икономика. Макар да ни се продава като „устойчива“, единственото, което тази нова глобална финансова система ще „поддържа“, е властта на хищническия финансов елит.
ОТНОСНО АВТОРИТЕ:
Иън Дейвис е независим разследващ журналист, автор и блогър от Обединеното кралство. Фокусът му е насочен към повишаване на осведомеността на читателите за доказателствата, които така наречените мейнстрийм медии не съобщават. Иън често сътрудничи на UK Column, а работата му е публикувана в OffGuardian, Corbett Report, Technocracy News, Lew-Rockwell и други независими информационни агенции. Можете да прочетете повече за работата му в неговия блог: - https://iaindavis. com
Уитни Уеб е професионален писател, изследовател и журналист. Писала е за няколко уебсайта, а от 2017 г. до 2020 г. е била щатен писател и старши разследващ репортер в Mint Press News. В момента пише за The Last American Vagabond.
Превод на български - Страничката "Монтагю Кийн"
Източник: https://unlimitedhangout.com/…/sustainable-debt-slavery/
Програмата на ООН за устойчиво развитие до 2030 г. (Агенда 2030) е представена като (https://sdgs.un.org/goals
) „споделен план за мир и просперитет за хората и планетата, сега и в бъдеще“. В основата на тази програма са 17-те цели за устойчиво развитие (ЦУР).
Много от тези цели звучат добре на теория и създават представа за възникваща глобална утопия - например липса на бедност, без глад по света и намаляване на неравенството. И все пак, както в много случаи, зад повечето, ако не и зад всички, ЦУР в действителност стоят политики, облечени в езика на утопията, които на практика ще бъдат от полза само за икономическия елит и ще укрепят неговата власт.
Това ясно се вижда в дребния шрифт на ЦУР, тъй като се поставя значителен акцент върху дълга и вкарването на националните държави (особено развиващите се) в дългова клопка като средство за принуждаване към приемане на политики, свързани с ЦУР. Затова не е случайно, че много от движещите сили на политиките, свързани с ЦУР, в ООН и на други места, са кариерни банкери (https://unlimitedhangout.com/…/un-backed-banker-alliance…/
). Бивши ръководители на някои от най-хищническите финансови институции в историята на света - от Голдман Сакс до Банк ъф Америка и Дойче банк - са сред основните поддръжници и разработчици на политики, свързани с ЦУР.
Наистина ли интересите им са свързани с „устойчивото развитие“ и подобряването на състоянието на света за обикновените хора, както те твърдят сега? Или интересите им са там, където винаги са били - в икономическия модел, ориентиран към печалба, основан на дългово робство и откровена кражба?
В тази поредица от разследвания на Unlimited Hangout ще разгледаме тези въпроси и ще се запитаме не само за властовите структури, които стоят зад ЦУР и свързаните с тях политики, но и за тяхното практическо въздействие.
В тази първа част ще проучим какво всъщност стои в основата на по-голямата част от Агенда 2030 и целите за устойчиво развитие (ЦУР), като пресечем красноречивия език, за да представим пълната картина на това какво означава прилагането на тези политики за обикновения човек. Следващите части ще се фокусират върху конкретни проучвания, основани на конкретни ЦУР и техните специфични за сектора въздействия.
Като цяло тази поредица ще предложи основан на факти и обективен поглед върху това как мотивацията зад целите за устойчиво развитие и Агенда 2030 е свързана с пренастройването на същия икономически империализъм, използван от англо-американската империя в периода след Втората световна война, за целите на предстоящия „многополюсен световен ред“ и усилията за въвеждане на глобален неофеодален модел, който може би най-добре се обобщава като модел за „устойчиво робство“.
ШИЗОФАЗИЯТА НА ЦУР
[снимка 2]
Повечето хора са запознати с понятието „устойчиво развитие“, но е справедливо да се каже, че мнозинството вярва, че ЦУР са свързани с решаването на проблеми, за които се твърди, че са породени от климатични бедствия (https://web.archive.org/…/climate-change-happening-now…
). Въпреки това целите за устойчиво развитие на Агенда 2030 обхващат всички аспекти на нашия живот и само една от тях, цел 13, се отнася изрично до климата.
От икономическата и продоволствената сигурност до образованието, заетостта и всички стопански дейности; посочете която и да е сфера на човешката дейност, включително най-личната, и ще намерите съответната ЦУР, предназначена да я „трансформира“. И все пак именно 17-та ЦУР - Партньорства за постигане на целите - е инструментът, чрез който можем да започнем да определяме кои са истинските бенефициенти на тази система.
Декларираната 17-та цел на ООН за устойчиво развитие е отчасти (https://archive.ph/0i8G7
):
„Да засили глобалната макроикономическа стабилност, включително чрез координация и съгласуваност на политиките. [. . . ] Укрепване на глобалното партньорство за устойчиво развитие, допълнено от многостранни партньорства [. . . ], за да се подпомогне постигането на целите за устойчиво развитие във всички страни. [. . . ] Насърчаване и популяризиране на ефективни публични, публично-частни партньорства и партньорства на гражданското общество, като се използват опитът и стратегиите за осигуряване на ресурси на партньорствата.“
Оттук можем да заключим, че „многостранните партньорства“ трябва да работят заедно за постигане на „макроикономическа стабилност“ във „всички страни“. Това ще бъде постигнато чрез налагане на „координация и съгласуваност на политиките“, изградени от „знанията“ на „публичните, публично-частните и гражданските партньорства“. Тези „партньорства“ ще доведат до постигането на ЦУР.
Тази шизофазия изисква известно разплитане, защото това е рамката, която позволява изпълнението на всяка ЦУР „във всички страни“.
Преди това си струва да отбележим, че ООН често говори за себе си и за своите решения с грандиозни думи. Дори най-незначителните обсъждания се третират като „исторически“, „революционни“ и т. н. Освен това трябва да се промъкнем през много глупости за прозрачност, отчетност, устойчивост и т. н.
Това са просто думи, които изискват съответното действие, за да имат контекстуално значение. „Прозрачността“ не означава много, ако важна информация е скрита в безкрайни масиви от непроницаеми бюрократични брътвежи, която никой не съобщава на обществеността. „Отговорността“ е анатема, ако дори националните правителства нямат правомощия да упражняват надзор над ООН; а когато думата „устойчив“ се използва в смисъл на „трансформиращ“, тя се превръща в оксиморон.
РАЗПЛИТАНЕ НА ШИЗОФАЗИЯТА НА ЦУР НА ГЛОБАЛНОТО ПУБЛИЧНО-ЧАСТНО ПАРТНЬОРСТВО НА ООН
Икономическият и социален съвет на ООН (ИКОСОС) (https://www.un.org/ecosoc/en/home
) поръча документ (https://sdgs.un.org/…/16192015partnerships_background_note…
), в който „многостранните партньорства“ се определят като:
„Партньорства между бизнеса, НПО-та, правителствата, ООН и други участници.“
Предполага се, че тези „многостранни партньорства“ работят за създаването на глобална „макроикономическа стабилност“ като предпоставка за изпълнението на ЦУР. Но подобно на понятието „междуправителствена организация“, значението на „макроикономическа стабилност“ също е трансформирано от ООН и нейните специализирани агенции (https://www.un.org/en/about-us/specialized-agencies
).
Макар че макроикономическата стабилност означаваше „пълна заетост и стабилен икономически растеж, придружени от ниска инфлация“, ООН обяви (https://archive.unescwa.org/macroeconomic-stability
), че днес това не е така. Икономическият растеж вече трябва да бъде „интелигентен“, за да отговори на изискванията на ЦУР (https://www.worldbank.org/en/topic/macroeconomics/overview#2
).
Важното е, че фискалният баланс (https://www.focus-economics.com/economic…/fiscal-balance
) - разликата между приходите и разходите на правителството - трябва да отговаря на изискванията за „устойчиво развитие“, като създава „фискално пространство“. Това на практика откъсва понятието „макроикономическа стабилност“ от „реална икономическа активност“.
[снимка 3]
Изменението на климата се разглежда не само като екологичен проблем, но и като „сериозен финансов, икономически и социален проблем“. Затова трябва да се създаде „фискално пространство“, за да се финансира „координацията и съгласуваността на политиките“, необходими за предотвратяване на предсказаната катастрофа.
Департаментът на ООН по икономически и социални въпроси (UN-DESA) отбелязва (https://iaindavis.com/ukc/UNFS.pdf
), че за „фискалното пространство“ липсва точно определение. Докато някои икономисти го определят просто като „наличието на бюджетен резерв, който позволява на правителството да осигури ресурси за желана цел“, други изразяват „бюджетния резерв“ като изчисление, основано на съотношението на дълга на страната към БВП и „прогнозирания“ растеж.
Департаментът на ООН по икономически и социални въпроси предполага, че „фискалното пространство“ се свежда до оценената или прогнозираната „разлика в устойчивостта на дълга“. Той се определя като „разликата между текущото равнище на дълга на дадена държава и очакваното устойчиво равнище на дълга“.
Никой не знае какви събития могат да повлияят на бъдещия икономически растеж. Една пандемия или друга война в Европа може да я ограничи сериозно или да предизвика рецесия. „Разликата в устойчивостта на дълга“ е теоретична концепция, която се основава на малко повече от пожелателно мислене.
Това позволява на политиците да възприемат гъвкаво и относително произволно тълкуване на „фискалното пространство“. Те могат да вземат заеми, за да финансират разходи за устойчиво развитие, независимо от реалните икономически условия.
Някога основната цел на фискалната политика беше да поддържа заетостта и ценовата стабилност и да насърчава икономическия растеж чрез справедливо разпределение на богатството и ресурсите. Тя е променена от устойчивото развитие. Сега тя има за цел да постигне „устойчиви траектории за приходите, разходите и дефицита“, които да подчертават „фискалното пространство“.
Ако това налага увеличаване на данъчното облагане и/или вземането на заеми, нека бъде така. Независимо от въздействието на това върху реалната икономическа активност, всичко е наред, защото според Световната банка (https://www.worldbank.org/en/topic/macroeconomics/overview#2
):
„Дългът е важна форма на финансиране за постигане на целите за устойчиво развитие.“
Бюджетните дефицити и нарастването на дълга не са проблем, тъй като „непостигането на целите за устойчиво развитие“ би било много по-неприемливо и би увеличило дълга още повече. Всеки държавен дълг може да се стовари върху данъкоплатците, за да ни предпази от много по-опасната икономическа катастрофа, която уж ще ни сполети, ако ЦУР не бъдат изпълнени бързо.
[бел. прев. - Бюджетен дефицит е налице, когато има превишение на бюджетните разходи над бюджетните приходи.]
С други думи, икономическите, финансовите и паричните кризи едва ли ще отсъстват в света на „устойчивото развитие“. Изложените по-горе аргументи вероятно ще бъдат използвани за оправдаване на такива кризи. Това е моделът, замислен от ООН и нейните „многостранни партньори“. За тези, които стоят зад целите за устойчиво развитие, целта оправдава средствата. Всяка пародия може да бъде оправдана, стига да е извършена в името на „устойчивостта“.
Изправени сме пред глобална политическа инициатива, която засяга всяко кътче от живота ни и се основава на логическата грешка на кръговата логика (https://fallacyinlogic.com/circular-reasoning/
). Ефективното разрушаване на обществото е необходимо, за да ни предпази от нещо, за което ни казват, че ще бъде много по-лошо.
Послушанието е добродетел, защото ако не се придържаме към наложените ни политически изисквания и не приемем разходите, климатичната катастрофа може да се случи.
С тези знания е много по-лесно да преведем сложната шизофазия на Глобалното публично-частно партньорство (G3P) на ООН и да разберем какво всъщност има предвид ООН под термина „устойчиво развитие“:
„Правителствата ще облагат населението си с данъци, като при необходимост ще увеличават бюджетния дефицит и държавния дълг, за да създадат финансови фондове, до които частните мултинационални корпорации, филантропските фондации и неправителствените организации ще имат достъп, за да разпространяват своите продукти, услуги и политически програми, основани на спазването на ЦУР. Новите пазари на ЦУР ще бъдат защитени от правителственото законодателство за устойчивост, което е разработено от същите „партньори“, които печелят и контролират новата глобална икономика, основана на ЦУР.“
КАПАНИТЕ НА „ЗЕЛЕНИЯ“ ДЪЛГ
[снимка 4]
Дългът е изрично посочен като ключов компонент за изпълнението на ЦУР, особено в развиващите се страни. В документ от 2018 г. (https://www.devcommittee.org/…/DC2018-0011%20Debt…
), изготвен от съвместен екип на Световната банка и Международния валутен фонд (МВФ), на няколко пъти се отбелязва, че тези финансови институции се занимават с „дълговата уязвимост“ на развиващите се икономики „в контекста на глобалната програма за развитие (напр. ЦУР)“.
През същата година започна да действа Рамката за устойчивост на дълга (РУД) на Световната банка и МВФ. Според Световната банка РУД „позволява на кредиторите да адаптират условията си за финансиране в очакване на бъдещи рискове и помага на държавите да балансират между нуждата от средства и способността да изплащат дълговете си“. Тя също така „насочва държавите към подкрепа на ЦУР, когато способността им да обслужват дълга е ограничена“.
Казано по друг начин, ако държавите не могат да изплатят дълга, който са поели чрез заеми от МВФ и финансиране от Световната банка (и свързаната с нея Многостранна банка за развитие), ще им бъдат предложени възможности да „изплатят“ дълга си чрез прилагане на политики, свързани с ЦУР. Както обаче ще стане ясно в следващите части на тази поредица, много от тези варианти, за които се твърди, че са съобразени с изпълнението на ЦУР, всъщност следват модела на „замяна на дълг срещу земя“ (сега преработен като „замяна на дълг срещу опазване на околната среда“ (https://www.nature.org/…/TNC-Belize-Debt-Conversion-Case…
) или „замяна на дълг срещу климат“ (https://www.climatepolicyinitiative.org/…/debt-for-climate…/
)), който предшества ЦУР и Програма 2030 (Агенда 2030) с няколко години. Този модел по същество дава възможност за заграбване на земя и кражба на земя/природни ресурси в невиждан досега в човешката история мащаб.
От създаването си след Втората световна война Световната банка и МВФ исторически са използвали дълговете, за да принудят страните, предимно от развиващия се свят, да приемат политики, които са в полза на глобалната структура на властта. Това е ясно изразено в изтекъл документ на американската армия (https://www.mintpressnews.com/leaked-wikileaks-doc…/254708/
), написан през 2008 г., в който се посочва, че тези институции се използват като неконвенционални, финансови „оръжия по време на конфликти до и включително широкомащабна обща война“ и като „оръжия“ за оказване на влияние върху „политиките и сътрудничеството на държавните правителства“. В документа се отбелязва, че тези институции имат „дълга история в провеждането на икономическа война, която е ценна за всяка кампания за UW [неконвенционална война] на ARSOF [Силите за специални операции на армията]“.
В документа се отбелязва още, че тези „финансови оръжия“ могат да бъдат използвани от американската армия за създаване на „финансови стимули или възпиращи фактори, които да убедят противниците, съюзниците и заместниците им да променят поведението си на стратегическо, оперативно и тактическо ниво на театъра на военните действия“. Освен това тези кампании за неконвенционална война са силно координирани с Държавния департамент и разузнавателната общност при определянето на „кои елементи от човешкия терен в UWOA [зона за операции за неконвенционална война] са най-податливи на финансово ангажиране“.
Световната банка и МВФ са посочени като финансови и дипломатически инструменти на националната власт на САЩ, както и като неразделна част от това, което наръчникът нарича „настояща глобална система за управление“.
Докато някога те са били „финансови оръжия“ на англо-американската империя, сегашните промени в „глобалната система за управление“ също така предвещават промяна в това кой е в състояние да използва Световната банка и МВФ в своя полза. Слънцето залязва над имперския, „еднополюсен“ модел и настъпва зората на „многополюсния“ световен ред. Световната банка и МВФ вече са поставени под контрола на нова международна структура на властта след създаването през 2021 г. на подкрепения от ООН Глазгоуски финансов алианс за нетна нула (GFANZ).
На 26-ата конференция на ООН за изменение на климата през същата година (2021) Глазгоуския финансов алианс за нетна нула обяви (https://unlimitedhangout.com/…/un-backed-banker-alliance…/
) плановете си за преразглеждане на ролята на Световната банка и МВФ като част от по-широк план, насочен към „трансформиране“ на световната финансова система. Това беше ясно изразено от директора на Глазгоуския финансов алианс за нетна нула и главен изпълнителен директор на BlackRock Лари Финк по време на панела на 26-ата конференция на ООН за изменение на климата (https://www.cnbc.com/…/cop26-climate-live-updates-amid…
), където той уточни плана за преструктуриране на тези институции, като заяви:
„Ако искаме сериозно да се справим с изменението на климата в развиващите се страни, ще трябва наистина да се съсредоточим върху преосмислянето на Световната банка и МВФ.“
Плановете на Глазгоуския финансов алианс за нетна нула за „преосмисляне“ на тези международни финансови институции включват сливането им с частно-банковите интереси, които съставляват същия този алианс; създаване на нова система за „глобално финансово управление“; и подкопаване на националния суверенитет (особено в развиващите се страни) чрез принуждаване на тези страни да създадат бизнес среда, която се счита за благоприятна за интересите на членовете на Глазгоуския финансов алианс за нетна нула.
Както беше отбелязано в предишна статия на Unlimited Hangout (https://unlimitedhangout.com/…/un-backed-banker-alliance…/
), Глазгоуския финансов алианс за нетна нула се стреми да използва Световната банка и свързаните с нея институции, „за да наложи в световен мащаб масивно и широкообхватно дерегулиране на развиващите се страни, като използва за оправдание стремежа към декарбонизация. Многостранните банки за развитие вече не трябва да затъват в дългове на развиващите се страни, за да налагат политики в полза на чуждестранни и мултинационални организации от частния сектор, тъй като оправданието, свързано с изменението на климата, вече може да се използва за същите цели.“
Докладът за напредъка на Глазгоуския финансов алианс за нетна нула от ноември 2021 г. може да бъде изтеглен тук - https://unlimitedhangout.com/…/11/GFANZ-Progress-Report.pdf
.
Дългът остава основното оръжие в арсенала на Световната банка и МВФ и ще бъде използван за същите „имперски“ цели, само че сега с други благодетели и с друг набор от политики, които да наложат на жертвата си - целите за устойчиво развитие.
ТИХАТА РЕВОЛЮЦИЯ В ООН
Глазгоуският финансов алианс за нетна нула (GFANZ) е важен двигател на „устойчивото развитие“. Въпреки това това е само едно от многото „публично-частни партньорства“, свързани с ЦУР. На уебсайта на алианса е посочено (https://www.gfanzero.com/about/
):
„GFANZ предоставя форум на водещи финансови институции за ускоряване на прехода към глобална икономика с нулево нетно потребление. Понастоящем нашите членове включват повече от 450 фирми от целия глобален финансов сектор, които управляват активи на стойност над 130 трилиона долара.“
Глазгоуският финансов алианс за нетна нула е сформиран от редица „съюзи“ (https://www.gfanzero.com/membership/
). Банките, мениджърите на активи, собствениците на активи, застрахователите, доставчиците на финансови услуги и инвестиционните консултантски компании имат свои собствени глобални партньорски мрежи, които съвместно допринасят за форума на този алианс.
Например Алиансът за нулево нетно банкиране на ООН (https://www.unepfi.org/net-zero-banking/members/
) дава възможност на Citigroup, Deutsche Bank, JPMorgan, HSBC и други да реализират идеите си чрез форума на Глазгоуския финансов алианс за нетна нула. Те са сред основните „заинтересовани страни“ в процеса на трансформация на ЦУР.
За да се „ускори преходът“, „Призивът за действие“ на форума на GFANZ дава право на тези мултинационални корпорации да отправят (https://www.gfanzero.com/press/call-to-action/
) конкретни искания за политики. Те решиха, че правителствата трябва да приемат „цели за нулево нетно потребление в цялата икономика“. Правителствата също така трябва да направят:
„Реформиране [. . . ] на финансовите разпоредби в подкрепа на прехода към нулево нетно потребление; постепенно премахване на субсидиите за изкопаеми горива; определяне на цени на въглеродните емисии; задължаване на публичните и частните предприятия да изготвят планове за преход към нулево нетно потребление и да докладват за климата до 2024 г.“
Казват ни, че всичко това е необходимо, за да се предотврати „климатичната катастрофа“, която може да настъпи един ден. Ето защо тази политическа програма за „глобално финансово управление“ е просто неизбежна и трябва да позволим на частните (и исторически хищнически) финансови институции да създават политика, насочена към дерегулиране на самите пазари, на които те оперират. В крайна сметка „надпреварата за постигане на нулева нетна стойност“ трябва да се осъществи с главоломна скорост и според Глазгоуския финансов алианс за нетна нула единственият начин за „победа“ е да се увеличат „частните капиталови потоци към нововъзникващите и развиващите се икономики“ както никога досега. Ако потокът на този „частен капитал“ бъде възпрепятстван от съществуващи разпоредби или други пречки, това със сигурност ще доведе до унищожаване на планетата.
Крал Чарлз III, обясни новата глобална икономика на ЦУР (https://www.rev.com/…/prince-charles-cop26-climate-summit…
), която ще превърне избраните правителства в „партньори“. След това принц Чарлз, говорейки на 26-ата конференция на ООН за изменение на климата, в подготовка за обявяването на Глазгоуския финансов алианс за нетна нула, каза:
„Моят призив днес е държавите да се обединят, за да създадат среда, която да позволи на всеки сектор от промишлеността да предприеме необходимите действия. Знаем, че за това ще са необходими трилиони, а не милиарди долари. Знаем също така, че държавите, много от които са обременени от нарастващи дългове, просто не могат да си позволят да станат „зелени“. Тук се нуждаем от мащабна кампания във военен стил, за да мобилизираме силата на глобалния частен сектор, който разполага с трилиони, далеч надхвърлящи световния БВП, [. . . ] надхвърлящи дори правителствата на световните лидери. Тя предлага единствената реална възможност за постигане на фундаментален икономически преход.“
Както предполагаемата спешност за изпълнение на ЦУР оправдава публичните политици, така и частният сектор, който е двигател на предходните политически програми, се освобождава от отговорност. Фактът, че дългът, който те колективно създават, облагодетелства предимно частния капитал, е просто съвпадение; уж неизбежна последица от създаването на „фискално пространство“, необходимо за осигуряване на „устойчиво развитие“.
Нарастващата зависимост на ООН от тези „многостранни партньорства“ е резултат от „тихата революция“, която се случи в ООН през 1990-те години. През 1998 г. тогавашният генерален секретар на ООН Кофи Анан заяви (https://press.un.org/en/1998/19980130.SGSM6448.html
) на симпозиума на Световния икономически форум в Давос:
„Дейността на ООН е свързана с дейността на целия свят. [. . . ] Също така насърчаваме развитието на частния сектор и преките чуждестранни инвестиции. Помагаме на държавите да се присъединят към международната търговска система и да приемат благоприятно за бизнеса законодателство.“
[снимка 5]
С Резолюция 70/224 на Общото събрание на ООН от 2017 г. (A/Res/70/224) се постановява, че ООН ще работи „неуморно за пълното прилагане на тази Програма [Агенда 2030]“ чрез глобално разпространение на „конкретни политики и действия“.
В съответствие с признанието на Анан тези приети политики и действия са предназначени чрез „глобалното финансово управление“ да бъдат „благоприятни за бизнеса“.
A/Res/70/224 добави, че ООН ще продължи (https://iaindavis.com/ukc/70224.pdf
):
„Силният политически ангажимент за справяне с предизвикателството за финансиране и създаване на благоприятна среда на всички равнища за устойчиво развитие. [. . . ] Особено по отношение на развитието на партньорствата чрез предоставяне на по-големи възможности на частния сектор, неправителствените организации и гражданското общество като цяло [. . . ], по-специално в стремежа към устойчиво развитие [ЦУР].“
Тази „благоприятна среда“ е синоним на „фискалното пространство“, изисквано от Световната банка и други специализирани агенции на ООН. Терминът се появява (https://unlimitedhangout.com/…/un-backed-banker-alliance…/
) и в доклада за напредъка на Глазгоуския финансов алианс за нетна нула, в който се посочва, че Световната банка и многостранните банки за развитие трябва да бъдат използвани, за да подтикнат развиващите се страни „да създадат подходящи, междусекторни благоприятни условия“ за инвестициите на членовете на алианса в тези страни.
Тази концепция беше категорично утвърдена през 2015 г. на конференцията „Програма за действие от Адис Абеба“ (https://sustainabledevelopment.un.org/…/addisababaactionage…
) за „финансиране на развитието“. Събралите се делегати от 193 национални държави на ООН се ангажираха с амбициозна програма за финансови инвестиции, за да платят за устойчивото развитие.
Те се споразумяха да създадат колективно:
„. . . благоприятна среда на всички равнища за устойчиво развитие; [. . . ] да се укрепи допълнително рамката за финансиране на устойчивото развитие.“
„Благоприятната среда“ е ангажимент на правителството, а следователно и на данъкоплатците, към ЦУР. Наследникът на Анан и девети генерален секретар на ООН Антониу Гутериш одобри (https://unlimitedhangout.com/…/2022/09/un-private2017.pdf
) доклад A/Res/70/224 за 2017 г., в който се казва:
„Организацията на обединените нации трябва спешно да се справи с предизвикателството да разкрие пълния потенциал на сътрудничеството с частния сектор и други партньори. [. . . ] Системата на ООН признава необходимостта от по-нататъшно ориентиране към партньорства, които по-ефективно използват ресурсите и експертния опит на частния сектор. Организацията на обединените нации също така се стреми да играе по-силна каталитична роля за предизвикване на нова вълна от финансиране и иновации, необходими за постигането на целите [за устойчиво развитие].“
Макар да се нарича междуправителствена организация, ООН не е просто сътрудничество между правителствата. Някои биха могли с основание да твърдят, че тя никога не е била такава.
ООН беше създадена в немалка степен благодарение на усилията на частния сектор и „филантропските“ подразделения на олигарсите. Например цялостната финансова и оперативна подкрепа на Фондация „Рокфелер“ (https://iaindavis.com/wgTe/TRFATTFLONTTUN.pdf
) за Икономическия, финансов и транзитен департамент (ИФТД) на Лигата на нациите и значителното ѝ влияние върху Администрацията на ООН за подпомагане и възстановяване (UNRRA) вероятно са превърнали Фондация „Рокфелер“ в ключов фактор за превръщането на Лигата на нациите в ООН.
Освен това семейство Рокфелер, което отдавна насърчава „интернационалистически“ политики, разширяващи и утвърждаващи глобалното управление, дари земята (https://press.un.org/en/2012/sgsm14498.doc.htm
), върху която се намира централата на ООН в Ню Йорк (https://timesmachine.nytimes.com/…/1946/12/18/88397202.html…
), наред с други значителни дарения за ООН през годините. Не би трябвало да е изненада, че ООН е особено привързана към един от основните си дарители и отдавна си партнира (https://press.un.org/en/2012/sgsm14498.doc.htm
) с Фондация „Рокфелер“ и хвали организацията като модел за „глобална филантропия“.
[снимка 6]
ООН по същество е създадена по модела на публично-частното партньорство. През 2000 г. Изпълнителният комитет на Организацията на ООН за образование, наука и култура (ЮНЕСКО) публикува „Участие на частния сектор и сътрудничество със системата на ООН“ (https://unesdoc.unesco.org/ark:/48223/pf0000120349
):
„Организацията на обединените нации и частният сектор винаги са имали широки търговски връзки чрез дейностите по възлагане на обществени поръчки на Организацията на обединените нации. [. . . ] Пазарът на Обединените нации е трамплин, който дава възможност на компанията да представи своите стоки и услуги в други страни и региони. [. . . ] Частният сектор също отдавна участва, пряко или косвено, в нормативната и стандартизационната дейност на ООН.“
Възможността да се влияе не само върху държавните поръчки, но и върху развитието на нови световни пазари и тяхното регулиране очевидно е изключително привлекателно предложение за мултинационалните корпорации и инвеститори. Не е изненадващо, че проектите на ООН, които използват модела „публично-частно партньорство“, са предпочитан подход на водещите световни капиталисти. Това например отдавна е предпочитан модел на семейство Рокфелер (https://www.nytimes.com/…/d-rockefeller-speaks-banker-asks…
), които често финансират такива проекти чрез своите благотворителни фондации.
В годините след създаването си публично-частните партньорства се разшириха и станаха доминиращи в системата на ООН, особено по отношение на „устойчивото развитие“. Следващите генерални секретари наблюдаваха официалния преход на ООН към Глобалното публично-частно партньорство на ООН (https://iaindavis.com/what-is-the-global-public-private…/
).
В резултат на тази трансформация ролята на правителствата на националните държави в ООН също се промени драматично. Например през 2005 г. Световната здравна организация (СЗО), друга специализирана агенция на ООН, публикува доклад за използването на информационни и комуникационни технологии (ИКТ) в здравеопазването, озаглавен (https://apps.who.int/…/handle/10665/43385/9241593903_eng.pdf
) „Свързване за здраве“. Говорейки за това как „заинтересованите страни“ могат да въведат информационни и комуникационни технологични решения за здравеопазването в световен мащаб, СЗО отбеляза:
„Правителствата могат да създадат благоприятна среда и да инвестират в равенство, достъп и иновации.“
Както принц Чарлз (днес крал Чарлз III) отбеляза миналата година в Глазгоу, на правителствата на „демократичните“ нации е отредена ролята на „благоприятни“ партньори. Тяхната задача е да създадат данъчна среда, в която партньорите им от частния сектор да работят. Политиките за устойчиво развитие се разработват от глобална мрежа, съставена от правителства, мултинационални корпорации, неправителствени организации (НПО-та), организации на гражданското общество и „други участници“.
„Другите участници“ са предимно филантропските фондации на отделни милиардери и изключително богати семейни династии, като например фондациите на Бил и Мелинда Гейтс или Рокфелер. Заедно тези „участници“ съставляват „многостранното партньорство“.
По време на псевдопандемията (https://iaindavis.com/pseudopandemic/
) мнозина започнаха да признават влиянието на Фондация „Бил и Мелинда Гейтс“ върху СЗО, но тя е само една от многото други частни фондации, които също са ценени от ООН като „заинтересовани страни“.
Самата ООН е глобално сътрудничество между правителства и многонационална инфраправителствена мрежа от частни „заинтересовани страни“. Фондациите, неправителствените организации, организациите на гражданското общество и световните корпорации представляват междуправителствена мрежа от заинтересовани страни, която е също толкова мощна, ако не и по-мощна, от който и да е властови блок на националните държави.
ИДЕОЛОГИЯТА НА ПУБЛИЧНО-ЧАСТНОТО ПАРТНЬОРСТВО
[снимка 7]
През 2016 г. Департамента на ООН по икономически и социални въпроси публикува работен документ, в който се изследва стойността на публично-частните партньорства за постигането на ЦУР. Водещият автор, Jomo KS, е бил помощник-генерален секретар в системата на ООН, отговарящ за икономическите изследвания (2005-2015 г.).
Департаментът на ООН за икономическите и социални въпроси като цяло установи, че публично-частните партньорства в сегашния си вид не са подходящи за целта (https://iaindavis.com/ukc/UN-PPP.pdf
):
„Твърденията за намаляване на разходите и ефикасно предоставяне на услуги чрез [публично-частни партньорства], които ще спестят пари на данъкоплатците и ще бъдат от полза за потребителите, бяха предимно празни и [. . . ] идеологически твърдения. [. . ] Проектите на [публично-частните партньорства] са били по-скъпи за изграждане и финансиране, осигурявали са по-некачествени услуги и са били по-малко достъпни [. . . ] Освен това много основни услуги са по-малко отговорни пред гражданите, когато в тях участват частни корпорации. [. . . ] Инвеститорите в [публично-частните партньорства] са изправени пред сравнително благоприятен риск [. . . ] клаузите за санкции при неизпълнение на доставките от страна на частните партньори не са толкова строги, проучването поставя под въпросът дали рискът наистина се прехвърля на частните партньори в тези проекти. [. . . ] Данните сочат, че [публично-частните партньорства] често са били по-скъпи от алтернативата на обществените поръчки, като в редица случаи не са успели да постигнат предвиденото повишаване на качеството на предоставяните услуги.“
Позовавайки се на работата на Уитфийлд (2010 г.) (https://www.european-services-strategy.org.uk/…/global…
), който разглежда публично-частните партньорства в Европа, Северна Америка, Австралия, Русия, Китай, Индия и Бразилия, Департамента на ООН по икономически и социални въпроси отбелязва, че те водят до „купуване и продаване на училища и болници като стоки в глобален супермаркет“.
Докладите на Департамента на ООН по икономически и социални въпроси също така напомниха на ентусиастите на публично-частните партньорства на ООН, че многобройни междуправителствени организации са установили недостатъци на публично-частните партньорства:
„Оценките, извършени от Световната банка, Международния валутен фонд (МВФ) и Европейската инвестиционна банка (ЕИБ) - организациите, които обикновено насърчават [публично-частни партньорства] - са установили редица случаи, в които [публично-частните партньорства] не са дали очаквания резултат и са довели до значително нарастване на държавните фискални задължения.“
От 2016 г. насам не се е променило почти нищо и въпреки това публично-частните партньорства на ООН настояват, че публично-частното партньорство е единственият начин за постигане на ЦУР. Пренебрегвайки оценката на собствените си следователи, в Резолюция 74/2 на Общото събрание (A/Res/74/2) (https://iaindavis.com/ukc/UN70-2.pdf
) ООН заявява:
„[Държавите - членки на ООН] признават необходимостта от силни глобални, регионални и национални партньорства за целите на устойчивото развитие, които да ангажират всички заинтересовани страни, за да подкрепят съвместно усилията на държавите членки за постигане на свързаните със здравето цели за устойчиво развитие, включително универсалното здравно покритие [UHC2030] [. . . ] включването на всички заинтересовани страни е един от основните компоненти на управлението на здравната система. [. . . ] Потвърждаваме Резолюция 69/313 на Общото събрание [. . . ] за справяне с предизвикателството за финансиране и създаване на благоприятна среда на всички равнища за устойчиво развитие. [Ще] осигурим [. . . ] устойчиви финанси, като същевременно подобрим тяхната ефективност [. . . ] чрез вътрешни, двустранни, регионални и многостранни канали, включително партньорства с частния сектор и други заинтересовани страни.“
Ангажиментът на ООН за глобално публично-частно партньорство е „идеологическо твърдение“ и не се основава на наличните доказателства. За да могат публично-частните партньорства да функционират така, както се твърди, Департамента на ООН по икономически и социални въпроси предвижда, че първо трябва да се въведат редица структурни промени.
Това включваше внимателно определяне на местата, където може да работи публично-частното партньорство. Департамента на ООН по икономически и социални въпроси установи, че публично-частните партньорства може да са подходящи за някои инфраструктурни проекти, но са вредни за проекти, свързани с общественото здраве, образованието или околната среда.
Изследователите на ООН заявиха, че е необходим строг надзор и регулиране на ценообразуването и предполагаемото прехвърляне на риска; необходими са всеобхватни и прозрачни системи за фискално счетоводство; следва да се разработят по-добри стандарти за отчитане и са необходими строги правни и регулаторни гаранции.
Нито една от необходимите структурни или политически промени, препоръчани в доклада на Департамента на ООН по икономически и социални въпроси за 2016 г., не е изпълнена.
УСТОЙЧИВОСТ, НО ЗА КОГО?
Програма 2030 (Агенда 2030) бележи пътната точка по пътя към Агенда 21 (https://sustainabledevelopment.un.org/…/docume…/Agenda21.pdf
). Публично обявен на Срещата на върха за Земята в Рио де Жанейро през 1992 г., раздел 8 обяснява как „устойчивото развитие“ ще бъде интегрирано в процеса на вземане на решения:
„Основната необходимост е да се интегрират процесите на вземане на решения в областта на околната среда и развитието. [. . . ] Страните ще разработят свои собствени приоритети в съответствие с националните си планове, политики и програми.“
Устойчивото развитие е интегрирано във всяко политическо решение. Всяка страна има не само национален план за устойчиво развитие, но и делегирани правомощия на местните власти.
Това е глобална стратегия за разширяване на обхвата на световните финансови институции във всяко кътче на икономиката и обществото. Политиката ще се контролира от банкерите и мозъчните тръстове, които преди десетилетия проникнаха (https://www.corbettreport.com/meet-maurice-strong…/
) в екологичното движение.
Нито една общност не е свободна от „глобалното финансово управление“.
Казано по-просто, устойчивото развитие замества вземането на решения на национално и местно равнище с глобално управление. Това е продължаващ и досега успешен глобален преврат.
Но не само това, това е система за глобален контрол. Поведението на онези от нас, които живеят в развитите страни, ще бъде променено, тъй като срещу нас се води психологическа и икономическа война, за да ни принудят да се подчиним.
Развиващите се страни ще останат в бедност, тъй като им се отказват плодовете на съвременното индустриално и технологично развитие. Вместо това те ще бъдат обременени с дългове, наложени им от световните центрове на финансова мощ, техните ресурси ще бъдат разграбени, земята им ще бъде открадната, а активите им - конфискувани - всичко това в името на „устойчивостта“.
И все пак може би най-голямата опасност е финансирането на природата, което е присъщо на устойчивото развитие. Създаване на класове природни активи, превръщане на горите в инициативи за поглъщане на въглерод и на водните източници в услуги за населените места. Както ще стане ясно от следващите части на тази поредица, в основата на няколко ЦУР стои финансиращият им характер.
Както открито заявява ООН, „устойчивото развитие“ е свързано с трансформация, а не непременно с „устойчивост“, както повечето хора го разбират. То има за цел да превърне Земята и всичко на нея, включително и нас, в стоки, чиято търговия ще бъде в основата на нова глобална икономика. Макар да ни се продава като „устойчива“, единственото, което тази нова глобална финансова система ще „поддържа“, е властта на хищническия финансов елит.
ОТНОСНО АВТОРИТЕ:
Иън Дейвис е независим разследващ журналист, автор и блогър от Обединеното кралство. Фокусът му е насочен към повишаване на осведомеността на читателите за доказателствата, които така наречените мейнстрийм медии не съобщават. Иън често сътрудничи на UK Column, а работата му е публикувана в OffGuardian, Corbett Report, Technocracy News, Lew-Rockwell и други независими информационни агенции. Можете да прочетете повече за работата му в неговия блог: - https://iaindavis. com
Уитни Уеб е професионален писател, изследовател и журналист. Писала е за няколко уебсайта, а от 2017 г. до 2020 г. е била щатен писател и старши разследващ репортер в Mint Press News. В момента пише за The Last American Vagabond.
Превод на български - Страничката "Монтагю Кийн"
Източник: https://unlimitedhangout.com/…/sustainable-debt-slavery/
ИСКАМ ДА ЗНАЕТЕ, ЧЕ НЕЩАТА СА ГОТОВИ ДА ...
СЪОБЩЕНИЕ НА ХАТОН ДО ЦЕЛИЯТ СВЯТ !
ЕКИРОЗА - КОБРА - 15 март 2022г
СЪОБЩЕНИЕ НА ХАТОН ДО ЦЕЛИЯТ СВЯТ !
ЕКИРОЗА - КОБРА - 15 март 2022г
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
